В народната култура в нашия район смъртта се е представяла като фигура на жена, облечена в бяла роба, с косер. Ако смъртта е настъпила преждевременно (при дете или млад човек), тя се е наричала сляпа смърт. От друга страна, от възрастните хора традиционно се изисквало да се подготвят за смъртта – да приготвят дрехи и обувки, да изберат място за погребение и да информират роднините. В момента на агонията умиращият трябвало да бъде облекчен и душата му да бъде улеснена по пътя си към отвъдния живот. По тази причина човекът се полагал върху слама (по-близо до земята), отваряли се прозорци, врати и сандъци (за да може човешкото тяло магически да се „отвори“ и да пусне душата навън) и в ръцете на умиращия се поставяла свещ (за да може той да осветява пътя след смъртта). След това се отправяли молитви за човека, но в отделна стая. Забранявало се също така да се плаче или да се оплаква пред умиращия, за да не се възпрепятства моментът на смъртта.
След смъртта обаче последвало оплакване – хората започнали да оплакват шумно починалия и да пеят оплаквателни песни, които имали широкообхватно значение. На първо място, то помагало на членовете на домакинството да изразят емоциите си и да се справят със загубата, а от друга страна, тази дейност имала информативен характер за цялото село, за дадено събитие в дома. От магическа гледна точка оплакванията са имали за цел да улеснят посмъртното пътуване на душата на починалия и да предпазят членовете на домакинството от завръщането на душата и потисничеството на живите. Това е характерна форма, която се среща само в Източна Полша, поради възприемането ѝ от русинската култура. Според информаторката (Anna Łania, р. 1935 г.) „сега вече няма оплаквания, защото сега всички плачат културно. Някога това е било оплакване. Писък. Писък. (…) Плачеха. Е, най-близкото семейство, защото чуждите хора не плачеха. На гробището, вкъщи“. Оплакването, въпреки че следва строго определен модел и съдържа повтарящи се, фиксирани фрази, всеки път има уникална форма и „всеки опит да се накара информаторът да повтори оплакването в същата форма винаги е ненадежден“.
Смъртта на член на семейството е била последвана от подготовка за погребението – както на починалия, така и на членовете на семейството и дома. В къщата часовниците трябва да бъдат спрени (защото времето е спряло за починалия), а огледалата (а в по-късни времена и телевизорът) трябва да бъдат покрити, за да не отразяват смъртта и да не предизвикат друга смърт. Членовете на домакинството са носели траурни дрехи, т.е. тъмни дрехи. Починалият човек се измивал (водата след това измиване трябвало да се излее „на място, където никой не ходи“) и се обличал в зависимост от възрастта му. По-възрастните хора се обличали тъмно, в предварително подготвени дрехи. Младите хора се обличат като за сватба: ергените в костюми, а момичетата в сватбени рокли. Децата са облечени в ярки, току-що купени дрехи. В ковчега се поставят свещени предмети – броеница, свещена картина, молитвеник. Някога са се поставяли и билки, осветени на празника Corpus Christi или на празника на Дева Мария на билките. Покойникът остава в къщата за около три дни, полага се в най-важната стая (никога в кухнята) и се посещава от семейството, приятелите и съседите. Бдението при ковчега продължавало през цялото време, включително и през нощта.
Преди погребението изнасянето на ковчега от къщата винаги се извършва „с краката напред“ (така че починалият да не се върне). Ковчегът се потупвал три пъти по прага като прощаване на починалия с къщата. По време на изнасянето на ковчега се отварят и вратите на стопанските сгради, за да могат животните да се сбогуват със стопанина си. След това се преминава към църквата (или гробищния параклис) и след това се извършва погребението. Цялото това време е изпълнено с пеене. Инструменталната музика (с изключение на органа в църквата) се появява само на погребенията на музиканти, където познати музиканти свирят за починалия си колега. След погребението се подготвя помен – трапеза, организирана от семейството, на която се споменава починалият. Атмосферата по време на поклонението обикновено е весела. Траурът се определял по продължителност в зависимост от степента на свързаност. Традицията повелява да се полагат грижи за гроба на член на семейството и да се поръча литургия в негово име (например на рождения му ден или на именния му ден).