Нестинарството е един от най-древните български обичаи, възникнал преди хиляди години. Появата му се свързва с траките и техния култ към слънцето. Този обичай е характерен за българските села от Източна Тракия – Югоизточна България от началото на XX век.
Нестинарските игри са уникални, а обредите, свързани с тях, са магически. Специфични народни песни и инструментални изпълнения се редуват със звуците на гайди и тъпани, а за нестинарите е характерно, че са силно религиозни. Смята се, че всеки, дори да не е от Странджанския край, може да стане нестинар, ако силно вярва в божествената същност на обреда. Най-важното обаче е любовта към ритуала. Танцувайки върху жаравата, откъснати от реалността, те приветстват настъпващото лято, възхваляват името на бога Слънце, който носи със себе си огъня, и го молят да ги дари със здраве, успех и плодородие през годината. След приемането от българите на християнството като официална и единствена религия, ритуалът е забранен от църквата като ерес и хората, които ходят по огъня, потъват в забрава. През XIV в. (сл. Хр.) българското село Българи в Странджа планина, за което се смятало, че е столица и най-важно място за нестинарите, било подпалено. Една старица видяла, че параклисът гори заедно с къщите. С всички сили влязла боса и раздърпана, взела единствената оцеляла и недокосната от огъня икона на „Свети Константин и Елена“ и я изнесла през горящите въглища. По нея нямаше и следа от изгаряне. Оттогава нестинарството е възродено. Нестинарите пренасят болни хора на ръце през жаравата за изцеление, а децата и младежите – за дълголетие. Нестинарството само по себе си намира избрания и достоен човек. Нестинарите казват: „За да можеш да танцуваш върху жаравата, трябва да го искаш, да играеш и да не се изгориш, трябва да си избран и защитен един от Свети Константин и Света Елена. Когато почувстваш, че музиката те завладява, барабанът бие сърдечния ти ритъм, имаш чувството, че летиш и тялото ти се свива, а всичко около теб изчезва, дори няма да разбереш кога си започнал да танцуваш омагьосан върху искрящите въглени.“
Ритуалът започва при настъпването на нощта, след като огънят се превърне в жарава. Той е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. Първи в него стъпват най-възрастните нестинари. Те обикалят три пъти около жаравата и след това я пресичат. След това започва истинският танц. Нестинарите навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата, като натискат краката си във въглените, и продължават да крещят. Нестинарите танцуват, докато държат украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Постепенно танцът става по-бавен със спокойни движения и накрая танцът завършва. В днешно време този ритуал не се възприема толкова като обреден танц, тъй като се изпълнява предимно като атракция в българските ресторанти. През 2009 г. ритуалът е включен в Списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО и в Националния представителен списък на нематериалното културно наследство „Живи човешки съкровища – България“.