Ражданията преди десетилетия в селата в нашия район са изглеждали много по-различно от днес. Повечето раждания са се случвали вкъщи с помощта на така наречените „баби-акушерки“. Понякога жените са раждали сами. Ако раждането е било сложно, се е правел опит да се повика лекар. Мъжете обикновено са напускали къщата по време на раждането и не са участвали в оказването на помощ на раждащата жена, понякога дори ако тя е трябвало да бъде оставена сама (според разкази на местни гинеколози). След раждането, независимо от състоянието на родилката и нуждата ѝ от почивка, се канели „приятели и съседи“. Тази среща се е наричала „пъпна вечер“, по време на която най-важното е било да се почерпят всички гости и да се пие „пъпна течност“ – т.е. водка, сложена от бащата, за да се отпразнува раждането на детето. По това време гостите, които посещавали детето за първи път, не можели да дойдат с празни ръце – било необходимо да донесат поне парче хляб, а за предпочитане нещо сладко (често се носела захар) или пари и да ги поставят зад главата на детето. Това трябвало да гарантира, че детето ще бъде богато и сладко. Ако някой дойдеше без дори малък подарък, за детето това предвещаваше беден живот, без богатство. Обичаят за поставяне на пъпче продължава и до днес, макар че в днешно време той е по-скоро ограничен до най-близкото семейство и се извършва още докато родилката е в болницата. И до днес не се смята за уместно да се посещава новородено дете без подарък.
Съвсем скоро след раждането се празнува кръщене. Кръщението е типичен ритуал на прехода – новороденото дете, за което се смята, че е белязано от „първородния грях“, се нуждае от кръщение, за да бъде прието в общността и да функционира безопасно в нея. Смятало се е, че децата, които умират некръстени, не могат да бъдат спасени, затова в ситуация, в която животът на детето е в опасност, то се кръщава „от водата“ – някой човек (обикновено бабата-акушерка, приемаща раждането) излива вода върху детето, като същевременно произнася думите „Антосия, кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух“. Ако детето умре, това кръщение му дава възможност в мистичен контекст да бъде спасено, а в земен контекст – да бъде погребано в енорийското гробище („осветена земя“). Най-важен в подготовката за кръщението бил изборът на кръстници – или така наречените „кумове“. Според Йоанна Зеленска, родена през 1930 г: „В куми се избираха такива хора, които имаха добър характер, така че детето да се излюпи в стол – защото децата се излюпват в столове. Когато по-късно някой хулиган се измъчва, казват: защо ги е взела, защото е бил непослушен човек. (…) И майката на председателя също, за да е добра, за да е църковна. Това беше нещо, за което трябваше много да се внимава“. Обикновено искането е било отправяно и към заможни и млади хора – на основание, че куманите са били длъжни да осигурят детето в случай на смърт на родителите. Молбата да станеш кръстник или кръстница се приемала като чест и обикновено не се отказвала. Като изключение се третирала молбата да се кръсти „търсач“ – т.е. незаконно дете. Това се е третирало като много благородна постъпка, която спасява детето от „позора“ на майката и е предзнаменование за голям късмет. Задачата на кръстника е била да плати за кръщенето и да купи свещ, а кръстницата е трябвало да облече детето и да даде разпятието (специална кърпа, използвана по време на кръщението като символ на вярата и чистотата). Било прието момчетата да се обличат в розово (от червения цвят на дрехите на Христос), а момичетата – в синьо (марианско).
Кръщението се свързвало и с безброй пророчества и малки обичаи, които трябвало да се изпълнят, за да се осигури щастлив живот на детето.